В онази вечер генералът решил да си похапне от хубавите и хрупащи кебапчета „Стара планина“, изпратени ден преди това от родната ни земя и все така ухаещи на чисто кучешко. Вместо обаче да си цапа ръцете, Борис Бойков преценил, че тази недостойна за един генерал работа може да бъде свършена и от няколко от подчинените му, които по негови думи бездействали.
„Аз се трепя тука вече три години да стоя пред камината и да дремя на креслото, а те… дванайсет дена разузнават и гърмят по талибани и – АЙДЕ! – голямата умора! Едни кебапчета не можели да опекат!“ – развика се генералът и изпсува, изтървайки гнева си пред репортер от екипа ни, все едно той е отказал да му пече кебапчетата.
Доводите на Борис Бойков обаче, бидейки по-безсмислени и от всички думи на човек със същото име наобратно, зазвучали доста убедително пред съдията – Морис Бойков, брат на обвинителя.
„За такова престъпление спрямо Родината прошка няма!“ – нареди съдебният служител, който този път незнайно защо не бил подкупен и звучеше доста безпристрастно.
Въпреки логичното „Как така да печем кебапчета, които няма да ядем?”, съдията отсъдил 12 години затвор за неподчинение на висш държавен служител и 25 години затвор за обида на член от семейството на съдия. В България, за разлика от всяка нормална демократична държава, по-строгото наказание доминира, и войниците бяха осъдени на 25 години затвор.
Засада
